Wie gehts?

Вече почти 1 година от както сме в Германия. Мислех си, че мога да възобновя писането в блога, но да видим дали ще ми остане желанието след няколко дни... Стискам си палци, защото ми се пише :)

Ето тези прекрасни горски маргарити за настроение и разкош :)

Приказно...

Една сутрин Императорът се събуди и видя киселото си изражение в огледалото. Позачуди се, защото беше сънувал прекрасен сън и му беше леко на душата и влюбено някак дори. Но ето, в огледалото ликът му беш кисел, пре-кисел. „Хмм, странна работа!?” позачуди се на ум Императорът, който беше свикнал да си говори сам на себе си, тъй като рядко виждаше жива душа наоколо. „Или огледалото се е повредило, или съм си въобразил, че сънят ми е бил прекрасен..” И така Императорът потъна в тревожни мисли на границата на съня и лудостта, зареял поглед в киселото изражение на огледалото.

Някъде на Юг от Императора се понесе мълвата, че Куцащият в мрака идва. Капитанът пръв се изказа по случая: „Нека дойде. Пък тогава ще видим мечът или думите са по-силни! ХА ХА ХА ХААА!” Капитанът беше от онези капитани, които живеят за славата. Беше поразил със своя страховит меч хора, на които никога нямаше да узнае името дори, не че го интересуваше изобщо. Обичаше да се налива сам с вкиснало пенливо вино, да троши чаши в стената на кръчмата и да щипе кръчмарката по дебеличките сочни крачета:„ехх, тази засукана малка мръсница!” Капитанът изпи поредната чаша вино до дъно и гръмко се развика: „Нека дойде! Нека докуца насам, сакатото мъжленце, дето знае само да говори небивалици! Чакам го аз, отдавна го чакам! Само да ми дойде на меча, пък да видим тогава! ХА ХА ХА ХААА!”

На изток от Императора нещо изпука в клоните на бамбуковата гора. Феята се озърна и си помисли, че скоро ще Го срещне. Откога чакаше тя този миг. Подготвяше се старателно за срещата дълги години, беседваше неуморно сама със себе си, изказваше необорими доводи и после ги оспорваше, задаваше си загадки и търсеше разрешението им, мълчеше дни наред, плачеше, смееше се, но най-приятни й бяха музиката и танците. В тях тя се възраждаше за нов живот и дори за момент забравяше, че е Фея и се пренасяше в света на тленното и неизбежната смърт. Колко красив и примамлив беше за нея този свят! Тя копнееше да познае тайната на това да се родиш и да умреш, да имаш право на един живот, да знаеш, че никога не е ясно какво може да ти донесе утрешния ден, да бъдеш крехък и уязвим, да имаш страх, да носиш злоба и съмнение в душата си, да се бориш със себе си всеки ден, всеки час и така до смъртта. Да живееш интересно един живот. Твоят живот. Неповторим живот. „Уффф,Фея!” Беше й омръзнало да е Фея. Приказен герой, вечен, идеален, без страхове и недостатъци. Безкраен живот в средата на небитието, миналото и бъдещето. Без сега, защото всичко беше известно и имаше само спомени и знания за бъдещето. „Хайде! Куцащ в мрака, появи се най-после. Ела! Чакам те толкова жадно! Зная, че ще дойдеш, но защо разбиваш знанията ми за бъдещето!? Къде си? Защо се бавиш толкова!???”

На Запад Варваринът беше поседнал под сянката на огромно дърво и дъвчеше замислено някаква тревичка. Току що беше разсъждавал над смисъла на живота си и така и не успя да си отговори на въпроса, защо всички го отбягват и използват с презрение и погнуса думата „Варварин”. Доколкото знаеше, Варварин беше грозна дума, с негативно значение и нямаше нищо общо с неговата душевност. Е, вярно, че имаше огромна сплъстена брада, стигаща до коленете му и юнашки мустаци, оплетени с рошавата му пепеляво-рижа коса; имаше и железен боздуган, затъкнат в пояса, осеян със страшни шипове и зъби на диви животни; вярно, че носеше на врата си древния амулет на своите деди – черепът на Първият Император, в чиито очи, които така и не бяха изсъхнали с вековете, се четеше неописуем страх и погнуса от смъртта... Но... той просто беше последният останал от своите. Варваринът искаше друга съдба за себе си, той не беше като събратята си, но трябваше да пази традициите, да носи амулета, да сплъстява страховитата си брада и да гъргори, вместо да говори с хората. Той трябваше да бъде Варварин и да поддържа името на Варварите живо и все така отблъскващо, защото беше последният Варварин и нямаше друг възможен за него живот. Да, той често си представяше малка къща, дворче с цветя и красива мила съпруга, с която люлеят люлката на своето дете. Потапяше се в тези опияняващи мисли и погледнат отстрани започваше да прилича на ястреб, който отчаяно се опитва да се превърне в лястовица. После Варваринът изведнъж скачаше и започваше да мачка и удря около себе си с железния боздуган, поваляше дървета и канари, разбиваше на пух и прах всичко и после горчиво плачеше, защото не може да върне времето назад. Толкова силно желаеше да постигне мъдростта на примирението.

Понесоха се тихи ветрове от Изток, Запад, Север и Юг. Куцащият в мрака долови тяхното приближаване и се усмихна: „Те всички ме чакат, а не знаят, че аз вече съм стигнал до тях. Мракът обгръща нещата, поглъща светлината, уеднаквява всичко, придава му безполовост и божественост. Мракът е липсата на светлина, която всички копнеят. Аз не се страхувам от мрака както тях. Аз съм част от мрака и той е част от мен, ние сме едно цяло и все пак сме две отделни неща. Аз зная как да живея с мрака и как да имам светлина. Куцам, защото е излишно да се бърза. Няма смисъл да се правят бързи и широки крачки, защото те винаги са погрешни. Не се страхувам от пътя, по който вървя, защото го опознавам бавно и внимателно. Не копнея повече от това, което имам, защото то само идва при мен – куцайки. Аз съм куцащият в мрака и мрака куца с мен.” Той извади от джоба на пелерината си бамбукова свирка и поведе с чудна мелодия ветровете след себе си.

На Север Императорът разби огледалото с юмрук и осъзна, че наистина е сънувал прекрасен сън. Усмихна се и излезе в градината, приседна под едно дърво и реши, че ще унищожи всички огледала в Империята или поне няма да ги взима насериозно. Ще се доверява на сетивата си и на усещанията.

На Юг Капитанът усети тънко пробождане в сърцето си. Разби поредната чаша с вкиснало вино в стената и удивено опули очи: „Нима е възможно!?? Да падна прободен от собствения си меч!?? ХА ХА ХААХААА! Кръчмаркееее, донеси ми още вино! Искам да умра пиян в прегръдката ти! Ах ти, подло куцащо мъжле, как успя да се промъкнеш до мен без да те усетя!? Виноооо, кръчмарке! Винооооо! И заключи меча ми в най-тъмното мазе, и изхвърли ключа в най-мътната река, и забрави за това, но мен не ме забравяй! Ахххгххх” Кръчмарката хлипаше неудържимо и наливаше вино в гърлото на умиращия Капитан.

На Изток Феята затанцува най-прекрасния си танц и полетя сред върховете на бамбука. Прегръщаше всяко листо, целуваше всяка твар и пееше по-прекрасно от всякога. „Фея! Аз съм щастлива Фея! Ти дойде, Куцащи в мрака! Най-после дойде! О, мигът е по-чудесен от колкото си го представях! Благодаря ти! До сега не осъзнавах какво щастие е да си Фея, да пръскаш любов и добро по света! Сполай ти, пътниче в мрака и знай, че ще славя името ти до свършека на света! Знай, че винаги ще има светлина, която ще се стапя в мрака и ще се възражда отново! О, какво щастие е да носиш бъдещето в мислите си, любовта в сърцето си и светлината в душата си! Благодаря ти, че ме намери за мен самата!” И беше светлина.

На Запад Варваринът поглади с ръка амулета, почеса брадата си и реши, че ще остане Варварин до края на дните си, и че няма нищо лошо в това. Светът му се стори не толкова враждебен, дори някак си добър, изплю тревичката, която беше станала на зелена каша в устата му и се провикна: „Ейййййй, хорааааа, аз съм Варварин, независимо дали това ви харесва! Нося името си с гордост и знам, че така трябва да бъде! Аз приемам с цялото си сърце своето минало и дните, които ме очакват, приемете ме и вие – такъв, какъвто съм. Вие си измисляте злото в мен, а аз просто съм различен. Не съм като вас, но и не съм по-лош от вас! Говоря ви за пръв и последен път, защото съм Варварин, а варварите не говорят с хората. Но запомнете моите думи и ги приемете в душите си. Оставете мъдростта да ви води и знайте, че различните от вас, също имат свои мечти и желания!” И пое Варваринът към своето убежище, от което никога повече нямаше да се покаже. Името му щеше да остане в легендите като романтично нарицателно за първичен, смел, стихиен човек, който не се спира пред нищо в името на своите желания.

Куцащият в мрака се спря в самия център на посоките, на земята, на същността на нещата. И продължаваше да се усмихва тихо, защото знаеше, че докато има хора, които търсят и се стремят към себе си, светът няма да се превърне в пустиня и светлината винаги ще се появява сред мрака. Бамбуковата свирка подскочи от ръцете на Куцащия в мрака и се търкули по земята, спря се до една рохкава купчина пръст и пусна корени там. И продължи да свири песента на мрака и на светлината, които винаги са били и ще бъдат две отделни части на едно цяло.

КРАЙ

Нали мечтите стават реалност...

„Перфектният ми ден е неразделна част от перфектният ми живот и в това няма нищо случайно, защото аз самата съм перфектна.” (започвам със самоирония, за да ми е по-лесно да продължа)

Трудно ми е да си го представя, май всъщност никога не съм си го представяла и със сигурност точно там ми е грешката. Казах на Поли, че съм се набутала, защото направо ме беше страх да си го представя този мой перфектен ден…. Да не би да се изненадам лошо сама себе си… лошо в смисъл, да не би този перфектен ден да е невъзможен… имам склонност към невъзможното, а всъщност предпочитам да мечтая за възможни неща – по-практично е, но пък дълбоко в себе си съм толкова непрактична… 

Ето го и моят перфектен ден:

Спя до късно, добре не спя, а се излежавам, търкалям се в леглото – поне до 8 часа.. блаженство… после чувам един глас от коридора, който ми казва, че кафето е готово, но всъщност първо плътният аромат на топло кафе достига до ноздрите ми и тогава чувам гласа… Гласът обаче е важен, защото означава, че някой се грижи за теб.. дори рано сутрин  :) 

 Малкото ми момиченце се мята при мен на леглото и трескаво ми разказва цветните си сънища, гушкаме се и се смеем. Вече сме в кухнята – тя е на първия етаж на къщата и има най-светлите прозорци на света! Цялата ни къща е много светла и топла, и усмихната. Седим тримата около масата и просто си бъбрим – някакви забавни неща, без смисъл – просто ни е адски приятно да споделяме закуската си. Изпращам малкото си слънчице на училище (хммм, доста късно започва първият час в моя перфектен ден) и татко й на работа (иска ми се да разбера за неговия перфектен ден, за да го вплета някак си тук, но това ще стане на четири очи :) и излизам в градината. Въздухът е прозрачен и свети, денят обещава да е перфектен. 

След като се зареждам с енергия се вмъквам в кабинета си, посядвам на земята (има изобилие от големи меки възглавници) с лаптопа и започвам да пиша – поредната си книга, която ще се получи също така перфектна, като предишните. Получавам мейл – предложение за среща, молба за консултация – освен, че пиша успешни книги, консултирам фирми как да осъществяват връзките си с обществеността, какви интересни кампании да правят, как да влеят смисъл в бизнес посланията си. Срещата е приятна и само на няколко километра от нашата къща. Докато карам обратно към дома си мисля колко е хубаво да живееш простичко, да бъдеш себе си и да изживяваш пълноценно всеки миг. Хапвам нещо леко и продължавам с книгата – върви добре, въпреки сериозните вътрешни разногласия на главния герой – накрая и той ще разбере, че е по-добре да следва сърцето и мечтите си.

Отивам да взема малката госпожица от училище – за моя радост тя е прекрасно, чисто дете, което обича да играе на гоненица, има смели мечти и развинтено въображение. Много е емоционална и лесно се впечатлява от всичко – невинна душица с широко разперени крила. Отиваме на разходка из парка, водя я до реката и наблюдаваме патиците, които правят водни пръстенчета около себе си и крякат невъобразимо. Смешни и красиви са. Хрупаме ябълки и си говорим за изминалия ден, а след това отиваме с колата да посрещнем тати. Той е изморен, леко изнервен от работа, но когато вижда двете си момичета засиява и постепенно смехът му се оплита в нашите смехове. Пазаруваме разни вкуснотии, прибираме се и заедно приготвяме вечерята – по-точно девойката си ниже нова мънистена гривна, а ние с татко й готвим. Хапваме, целуваме малечка за „Лека нощ” и доволни сядаме в градината за чаша вино. Повече мълчим, но така е перфектно – важно е да можеш просто да помълчиш с някого… а, забравих да спомена, защо чашата вино е само една – чакам второто си дете ;) и ако това не е перфектно… ;)

  

p.s. Поли, благодаря за предизвикателството! Не боля, а дори страшно много ми хареса! :) Бях позабравила тези съкровени и изключително приятни мечтателни моменти…

Бъди промяната, която искаш да видиш в света

Махатма Ганди го е казал просто безапелационно! Нищо няма да добавя, просто ще се постарая да приложа на практика думите му.

Ето нещо за гледане, което към края е забавно, защото присъстваме аз и Емка :)))  Предаването е "Глобусът" по bTV, което се прави от най-страхотните сценаристи, оператори, режисьори и монтажисти, а водещата Карина е голямо слънце :))) Enjoy! 

Топлина

Слънцето топли душата ми, кара ме да се усмихвам, дава ми увереност, дава ми сили, дава ми надежда!!! Толкова е ободряващо усещането, че пролетта е близо..., а после идва лятото с морето :)))

Когато има слънце вървя по-леко, стъпвам над земята, мисля по-интензивно и по-положително, усмихвам се повече - някак несъзнателно и приемам нещата от живота много по-философски.

Усмихвам се в очакване на слънцето, в очакване на пробуждането :)))

преди 12...

Един имейл адрес ми е останал от преди….  Рошавата сега е Квадратната… , защото квадратен е денят ми, квадратни са действията ми, квадратни са думите ми, мислите ми дори се стараят да се напаснат в квадрата…., сънищата…. все по-често ги забравям, както забравям коя съм всъщност! Дори не помня дали бях намерила себе си, или просто когато се намерих… се забравих и отрекох на момента…? Когато си проверям пощата и си изписвам адреса Рошавата… става ми мило някак си, но и имам усещането, че влизам в нечия чужда поща… След като видя писмата обаче – редовната информация от Facebook, както нямой и друг спам за секс хапчета… разбирам, че това си е моята пощенска кутия – също толкова квадратна като мен. Защо продължавам да се залъгвам и да се крия зад името Рошавата??? Защото тайничко вярвам, че Тя все още не си е отишла съвсем, че е някъде там – дълбоко в мен и просто изчаква удобен момент, за да се появи. Нека побърза, защото страшно много ми липсва! Ще се опитам да й помогна да разбие квадрата – нямам търпение отново да прегърна себе си.

:)

С всеки изминал ден, във всяко едно отношение, съм по-добре и по-добре!

Мантрата ми :)

Чудеса! :)

Вярвам в чудесата! :)  Очаквам ги и смятам, че са винаги зад ъгъла - просто протягаш ръце напред, поглеждаш с любопитство и усмивка и ето го чудото! :) Вярвайте!